Българската икономика се движи добре. Основните ѝ двигатели са ниските заплати, относително добрата техническа грамотност и приличното състояние на световната и най-вече европейската икономика, с която България е тясно свързана. И трите фактора могат да се променят. Ако българските заплати продължат да се качват, образованието продължи да залинява, а европейската икономика се препъне, България може тежко да пострада. Износът ще спадне, икономиката ще зацикли, нова вълна способни хора ще напуснат страната, потайно финансирани популисти ще се втурнат с още по-голяма злост да бранят България от норвежкия нравствен упадък.
За да продължи България да се развива и дори за да оцелее като смислена европейска страна, тя има нужда от нов залог. Може ли това да бъде нисковъглеродната индустрия?
Първо, какво да разбираме
под нисковъглеродна индустрия?
Най-общо това са предприятия, които са по някакъв начин ангажирани с намаляване на емисиите от въглероден диоксид. Звучи екзотично и ограничено, но всъщност не е. Всяка инициатива, която намалява емисии на сектора си, измества или значително намалява фосилните горива или увелича енергийната ефективност на различни процеси, би могла да влезе тук. Дали става дума за изолационни материали, саниране на сгради, високоефективни прозорци, батерии, соларни или вятърни енергийни инсталации, термопомпи, рециклиране, електрификация и много други продукти и услуги, всичко това влиза в категорията нисковъглеродна индустрия.
Причината да слагаме всички тези многообразни неща в един кюп е проста – въглеродните емисии имат цена, а въглеродните квоти уверено придобиват качествата на глобална валута. Тази цена може да е изкуствено наложена и на мнозина може да им се струва измислена, макар този дебат да е дебат за това дали СО2 над определена концентрация се смята за вреден газ, но така или иначе цената я има, въглеродният пазар е тук и няма никакви признаци да се оттегля. Не само че няма, но и се разраства глобално. Европа оперира най-големия пазар на въглеродни емисии, стартирал още през 2005, но това далеч не е единственият случай. Съединените щати, Канада, Япония, Нова Зеландия и ред други страни имат въглеродни пазари. Китай, чиито СО2 емисии са по-големи от Европейския съюз и САЩ, взети заедно, в най-скоро време ще стартира своя схема за търговия.
Не искам да споря дали човек може или не може да контролира климата, важното е, че намаляването на емисиите е както многомилиарден бизнес, така и ключов критерий за оценяване на индустриални процеси. То се превърна в двигател на нови грандиозни индустрии. Най-широко обсъжданите днес са вероятно електрификацията на транспорта (донякъде благодарение на PR гения на Илън Мъск) и соларната и вятърната енергетика, но списъкът е много по-дълъг. Технологиите за намаляване на въглеродните емисии са индустриална тенденция и ако я изпуснем, икономиката ни ще пострада тежко, а в най-добрия случай ще подминем огромни възможности за растеж и модернизация.
Независимо от риториката на Доналд Тръмп днес САЩ и Китай са се вкопчили в битка за надмощие в нисковъглеродните индустрии. (Един от проектите на Китай например е глобалната електропреносна мрежа.) Това е битка, в която също се състезават Япония и западната част на Европейския съюз, Корея и няколко други амбициозни икономики. Напоследък дори Русия, икономика, която извън военния и космическия сектор има навика да се влачи по корем далеч зад всички световни иновации, започна да се поразбужда, а „Газпром“ сериозно заговори за нисковъглеродно производство на водород.
Европейските индустриалци проявяват силен интерес
към нисковъглеродните сектори
Неотдавна 60 главни изпълнителни директори на водещи фирми (включително „Хитроу“, ИКЕА, финландската индустриална конфедерация, Unilever и др.) призоваха ръководителите на държавите – членки на ЕС, да приемат амбициозна програма за декарбонизация на европейската икономика. Аргументът беше: „Пред нас стои спешна задача да декарбонизираме глобалната икономика за по-малко от едно поколение. Европа поведе последната индустриална революция. Ние вярваме, че тя трябва да поведе и тази. Това е първостепенна задача, ако искаме просперитет и сигурност за бъдещето на Европа.“
Може ли България да се набута между шамарите
на големите индустриални сили?
Всъщност, да, може. Било чрез правителствено подкрепена стратегия или органично, посвоему, дори без знанието на правителството. Както се случва досега. А случилото се у нас не само не е малко, то е впечатляващо за страна с репутацията на България.
България някак неусетно се разви като дигитален регионален хъб. Дигитализацията е ключов компонент на нисковъглеродната икономика. България беше една от първите страни в ЕС, които постигнаха ВЕИ целите си за 2020 година. Както и да критикуваме начина, по който тези цели бяха поставени и после постигнати, фактът е факт. Този процес породи и глобална българска енергийна индустрия, за която доста хора дори и в енергийните среди не подозират. Български фирми са планирали и инсталирали соларен капацитет по света, който е около пет пъти по-голям от капацитета, инсталиран у нас. В България се разви модерното производство на батерии (Монбат), инвертори за соларната енергетика, устройства за контрол на енергийното потребление.
Напоследък се разчу и че сме станали един от водещите производители на електрически велосипеди в Европа. Бумът на производство на компоненти за автомобилната промишленост е също от значение и подсказва, че България може да се класира в лютата конкуренция на електромобилността. Русенската фирма Sin Cars прави заявки за нарастващо производство на електромобили. Каквото и да говорим за качеството на българските електрокари от 70-те, България разполага със спомена за водещ световен производител от миналото, а носталгията е мощен двигател. Всъщност почти всичко, необходимо за производство на електрически превозни средства, го има в България. На всичко отгоре независимо от всички газови страсти България е електроенергийна, не газова или петролна страна. Географията е също на наша страна.
България разполага и с „Марица-изток“. За много политици и индустриалци това е въглищен комплекс, който трябва да се брани. „Марица-изток“ обаче разполага с безценни активи за нисковъглеродната индустрия – площ от минимум 240 квадратни километра земя, достатъчна да поеме и най-амбициозната фотоволтаична програма в Европа, най-силната електропреносна мрежа в Югоизточна Европа, висок евтин соларен потенциал, хиляди висококвалифицирани техници и инженери, великолепна транспортна и газова инфраструктура, близост до пристанища, столици и летища, включително и летището на Истанбул, което се очаква да стане най-голямото в света. Към региона проявяват интерес световни компании от нисковъглеродната индустрия, които биха направили следващата инвестиционна стъпка, стига българското правителство просто да каже „да, заповядайте“.
Районът „Марица-изток“ със своята инфраструктура и география предлага идеална възможност да се развие една от водещите европейски „суперлаборатории на прехода“, предложени от Европейската инициатива за пътищата за декарбонизация. С подобна зона България може да се бори за привличане на огромни инвестиции, подкрепени от ЕС, за изграждане на заводи за батерии, електромобили, електрически автобуси, ново поколение кабели, компоненти за вятърната енергетика, инсталации за производство на водород, зареждащи устройства за електромобили и ред други продукти на индустриалния преход и на бъдещето. Така България може да стане особено желана дестинация за прехвърляне на част от китайския аутсорсинг на европейска територия, както и да стане реален участник в изграждането на свръхамбициозната енергийна инфраструктура между Китай и ЕС.
Всъщност един от сценариите на ЕС
за изграждане на далекопроводна мрежа между Китай и ЕС
минава точно през „Марица-изток“
„Марица-изток“ има всички дадености да стане водещият европейски нисковъглероден индустриален клъстър. Иначе кандидати за тази позиция и в региона, и в останалата част на Европа има.
Оценявайки тези активи и реалните постижения, какви са двата възможни сценария? Първият, по-вероятният, е България просто да продължи да привлича отделни аутсорснати производства, а отделни български предприемачи да стартират компании, които да си пробиват път в конкурентната европейска и световна среда. Вторият, който би бил по-желан, е правителството да вложи фокусиран политически ресурс зад привличането на новите нисковъглеродни индустрии в България. За разлика от някои мегаломански проекти в случая не са необходими финансови ресурси, а единствено административно усилие, политическа воля и политическо съгласие.
Политическото съгласие е важно, за да бъде гарантирана стабилността на дългосрочната индустриална стратегия, особено след като България вече простреля инвестиционната си репутация в крака с въвеждането преди години на ретроактивни мерки срещу инвеститорите във възобновяемата енергия.
България може да заеме централна позиция на индустриалната карта на Европа. За да стане това, ни трябва увереност и чист поглед напред. И трябва да заложим на хората, които могат, а не на хората, които са на ред.
Източник: https://www.dnevnik.bg/analizi/2019/05/14/3538230_moje_li_niskovuglerodnata_ikonomika_da_izvadi/
